Епидемията е събитие, което разкрива устройството на държавата. През 1912–1913 година България воюва на два фронта, а в тила ѝ върлува петнист тиф. Болестта се пренася от въшки, а условията на окопите и бежанските лагери са идеални за нея. Военните лекари описват треска, обрив и бързо обезводняване; смъртността е висока, а армията губи бойци не от огън, а от инфекция.
Само пет години по-късно идва испанският грип. Първата вълна през пролетта на 1918 година е лека, втората през есента — тежка. България е изтощена от войната, храната е оскъдна, а болниците са препълнени с ранени. Оценките за жертвите у нас са около 80 хиляди души — число, сравнимо с военните загуби. Грипът удря непропорционално младите възрастни, което го прави още по-разрушителен за семействата.
След войните общественото здраве става държавна задача. Изграждат се санитарни служби, въвежда се контрол на водата и храната, а лекарите започват да работят с общности, не само с пациенти. Моделът е германски и френски: държавата не чака болния да дойде, а търси източника и прекъсва пътя на заразата.
Маларията е най-дългата битка. През 1920-те години болестта е масова в Дунавската равнина, по Марица и по Черноморието. Кампанията включва пресушаване на блата, отводняване, рибни стопанства, които изяждат ларвите, и лечение с хинин. След Втората световна война идват ДДТ и по-добрата статистика. През 1965 година Световната здравна организация сертифицира България като свободна от малария — успех, който днес се споменава рядко.