Ваксината не е лекарство в обичайния смисъл. Тя не лекува, а подготвя: въвежда отслабен, убит или частичен антиген, за да се научи имунната система да разпознава причинителя, без да преживява болестта. Затова ефектът ѝ се вижда не в един отчет, а в статистиката на десетилетия. Когато обхватът е висок, болестта губи резервоар и спира да се предава верижно.
Идеята е стара. Вариолацията — умишлено заразяване с лека форма на едра шарка — се практикува в Османската империя и на Балканите още преди Едуард Дженър да публикува наблюденията си върху кравите през 1796 година. Луи Пастьор прави следващата стъпка през 1885 година с ваксина срещу бяс, а през XX век ваксините стават промишлено производство. България поема имунизациите постепенно: първо срещу едра шарка, после срещу дифтерия, тетанус и коклюш, а днешната Наредба №15 е от 2005 година.
Календарът днес е плътен. Първите 24 часа са за хепатит Б, 48-ият час — за БЦЖ. На втория, третия и четвъртия месец детето получава шесткомпонентната ваксина и пневмококовата, на 13 месеца — морбили, паротит и рубеола, на 12 години — втора доза ММР и реимунизация срещу дифтерия, тетанус и коклюш. На 7 месеца се проверява белегът от БЦЖ, а на 7 години при отрицателна проба Манту се прави реимунизация. Всяка дата е изчислена спрямо зреенето на имунната система и майчините антитела, които още кръжат в кръвта на бебето.