Първата бърза помощ в България е столичната. Създадена е през 1935 година и е най-старото звено за спешна медицинска помощ в страната. Дотам спешният болен разчита на домашния лекар, на дежурния в болницата или на файтон; идеята, че линейката трябва да дойде при болния, а не обратното, е нова за времето си.
Моделът, който се налага, е прост и се оказва изненадващо издръжлив. Диспечер приема обаждането, определя колко е спешно и изпраща екип: лекар, фелдшер и шофьор. По пътя екипът не лекува докрай — той стабилизира и избира къде да закара пациента. Това решение е половината от работата, защото грешната болница означава загубен час.
Спешната помощ се разраства заедно с индустриализацията след Втората световна война. Градовете растат, а разстоянията — също; телефонът става обичаен, а линейката — част от градската инфраструктура. През 1951 година е създаден Институтът за бърза медицинска помощ „Н. И. Пирогов“ — по подобие на московския и петербургския институт, с идеята да бъде национален център за спешна медицина.
„Пирогов“ се превръща в мястото, където отиват най-тежките случаи: тежка травма, изгаряния, остри отравяния, детска хирургия. През 1963–1964 година е завършена нова единадесететажна сграда, модерна за времето си, а клиниките стават републикански методични центрове. Така спешната помощ получава две нива: линейка на терен и специализирана болница за тежко болните.