До 2000 година българинът има участъков лекар. Той е определен от държавата, работи в поликлиника, отговаря за район с определен брой хора и получава заплата, независимо колко пациенти е приел. Предимството е, че познава населението; недостатъкът — че няма нито време, нито апаратура, нито стимул да проследи болния по-дълго от един преглед.
Реформата от 2000 година обръща модела. Общопрактикуващият лекар става частна практика, сключва договор с касата и има пациентска листа. Всеки осигурен избира своя лекар и подписва декларация; смяната е възможна при определени условия, обикновено веднъж годишно. Парите идват на две части: фиксирана сума за всеки човек от списъка и плащане за извършени дейности.
Тази комбинация е компромис. Капитацията — парите на човек от списъка — дава сигурност и насърчава лекаря да задържи пациентите. Плащането за дейност дава стимул да се работи. Ако има само капитация, лекарят може да приема много хора и да не прави нищо; ако има само дейност, той има интерес да вика пациента често. Затова системите смесват двете и постоянно спорят за пропорцията.
Ролята на врата е ключова. За специалист се отива с направление, а изследванията минават през семейния лекар. Идеята е да не се претоварва системата и да има кой да подреди проблема, преди да е станал скъп. Критиците казват, че това създава бариера; защитниците — че без него болниците се превръщат в приемна за всичко.