До 1998 година българското здравеопазване работи на бюджетен принцип. Болниците и поликлиниките се финансират от държавата по нормативи, лечението е безплатно на входа, а парите отиват при производителя на услугата. Моделът осигурява формален достъп, но създава опашки, недостиг на лекарства и апаратура и навика пациентът да благодари в плик, за да получи внимание.
През 1998 година Народното събрание приема Закон за здравното осигуряване. С него се въвежда задължително здравно осигуряване и се създава единствен държавен фонд — Националната здравноосигурителна каса. Тя започва работа на 15 март 1999 година. Идеята е заимствана от европейските осигурителни системи: парите не се разпределят от министерство, а се събират като вноски и се плащат срещу реално извършена дейност.
Структурата е проста на хартия. Касата има централно управление в София и 28 районни каси — по една в областен център, с поделения. Тя не лекува и не наема лекари; тя сключва договори с лечебните заведения и плаща. Условията се договарят в национален рамков договор с лекарските и зъболекарските съюзи, а обхватът на покритие се определя с пакет от дейности и клинични пътеки.
Логиката е солидарност. Здравите плащат за болните, младите за старите, богатите за бедните — без оглед кой ще се разболее. Това е и силата, и слабостта на модела: той не пита дали си плащал достатъчно, но и не позволява на никого да излезе. Затова вноските са задължителни и се събират от данъчната администрация, а не от касата.