През 1936 година в София е открита Работническата болница „Царица Йоанна“. Зад нея стои академик Ташо Ташев, а идеята е социална: болница за работниците и семействата им, с грижа, организирана около труда, а не около благотворителността. Сградата и теренът се оказват добри; след войната те позволяват нещо различно от болница. Това е рядък случай, в който наследството на една институция се оказва по-голямо от първоначалната ѝ задача.
На 8 август 1950 година с решение на Министерския съвет на нейна база е създаден Институтът за специализация и усъвършенстване на лекарите — ИСУЛ. Името е необичайно за болница и точно описва замисъла: място, където лекарят след дипломата се учи да работи самостоятелно. По онова време специализацията е слабо организирана, а нуждата е огромна — страната има малко лекари и много болници без достатъчно опитни кадри.
ИСУЛ събира три неща на едно място: клиники, курсове и научна работа. Лекарите идват за шест месеца или година, работят в отделение под ръководството на по-опитен колега и се връщат в своя град с умение, което не са могли да получат от учебник. Така институтът се превръща в национална школа по вътрешни болести, хирургия, образна диагностика и лабораторна медицина.