Медицината по българските земи започва далеч преди първата българска държава и това не е метафора. При извора Глава Панега, до днешна Златна Панега, още към средата на II век се оформя едно от най-големите светилища на Асклепий в Тракия. Там болните не просто се молят: те спят в свещеното пространство и чакат сън, в който богът да даде знак за болестта и лечението. Около светилището са намерени посветителни релефи с изображения на излекувани части от тялото — крак, ръка, око. Това е най-старият запазен разказ за медицинско очакване на наша територия.
Римската армия донася друго: организирана медицина. В лагера Нове край Свищов археолозите разкриват валетудинариум — военна болница с коридори, малки стаи и помещение, определено за операции. Легионът има лекари на щат, лазарет, бани, канализация и правила за чистота, защото болният войник е загуба. Военната медицина е първата система в тези земи, която не разчита на милост, а на бюджет и ред. Когато легионите си отиват, с тях изчезва и инфраструктурата: градовете западат, а болниците — още повече.
Средновековието не строи болници в днешния смисъл. От тази епоха в България не е запазена нито една болнична сграда, а грижата за болния се поема от манастира. Обителта е едновременно приют за странници, място за изолация на заразните и дом за тези, които няма кой да гледа. Думата „болница“ е славянска и идва направо от „болен“ — доказателство, че понятието е било живо, дори когато сградата е липсвала.