Електронната промишленост в България е дете на плановата икономика. До края на 50-те години страната произвежда главно радиоприемници по чужди лицензи и компоненти за битова техника. После държавата решава, че електрониката е стратегически отрасъл, и започва да влага в нея капитали, кадри и валута за машини. Първите заводи за телевизори и радиоприемници се появяват в София, а към тях се добавят предприятия за кондензатори, резистори и трансформатори.
Развитието върви по вертикала. За да не зависи от внос, страната изгражда собствени мощности за полупроводници, за магнитни носители, за печатни платки и за измервателна техника. Ботевград става център на микроелектрониката, а около София и Пловдив растат заводи за битова техника. Този подход има смисъл при затворен пазар: всичко се прави вътре, макар и на по-висока цена, защото алтернативата е валутен дефицит.
През 1975 година държавата събира част от тези предприятия в държавно стопанско обединение „Електрон“. Обединението не е завод, а структура, която планира производството, разпределя поръчките и договаря износа. Името се използва и като марка — с него излизат радиоприемници, касетофони и измервателни уреди. Затова днес е трудно да се каже кой точно продукт е „на Електрон“: става дума за система от десетки предприятия, а не за една фабрика.