Радиото е първата технология, която влиза в дома без жица. Преди него новината пътува с вестник, с телеграма или с човек. След него тя пристига за секунди и то с глас. Точно затова развитието на радиото е свързано не само с техника, но и с политика: кой говори, на кого и на какъв език. В България този въпрос стои още от първите години, защото предаването може да се чуе отвъд границата, а това вече е външна политика.
Техническото начало е скромно. В края на 1929 година група ентусиасти начело с техника Георги Вълков сглобява предавател с мощност около петдесет вата в Инженерната работилница в София. С него се правят първите успешни опити за радиоразпръскване в страната. През март 1930 година е създадена организацията „Родно радио“, която започва редовни предавания и събира абонати, за да финансира програмата. През 1934 година излъчването минава под името „Радио София“, а година по-късно става държавно.
Приемникът е бил скъпа вещ. Ламповият апарат изисква електрическа мрежа или батерии, антена на покрива и умение да се настрои на станция. Затова в началото радиото е градско и семейно занимание, а в селата пристига по-късно, често през читалището. Промяната идва с транзистора: малък, лек и батериен приемник прави радиото лично и го извежда навън — на нивата, на плажа, в колата.