Електронното управление не е сайт на министерство. То е начин институциите да обменят данни помежду си, така че гражданинът да не носи хартия от гише на гише. Принципът се нарича еднократно събиране: данъчната служба вече знае дохода, регистърът знае адреса, а общината — семейното положение. Ако тези данни се обменят законно, човекът не трябва да ги доказва всеки път.
Първите стъпки бяха правни. Законът за електронния документ и електронния подпис влезе в сила през октомври 2001 година и приравни електронния подпис на саморъчния. После дойде Законът за електронното управление от 2007 година, който въведе регистрите, обмена и отговорността на администрацията. Тези закони бяха добри на хартия, но изискваха институции, които още не съществуваха. Законът дори определи кой регистър какви данни поддържа, но не предвиди кой плаща за свързването им.
Институциите се появиха по-късно. През 2016 година парламентът създаде държавна агенция за електронно управление, а през декември 2021 година — министерство. Всяка реорганизация обещаваше централизация и по-добро планиране. Резултатът беше смесен: порталът се подобри, но министерствата запазиха своите системи и бюджети, а отговорността при провал остана разпръсната между няколко ведомства.
Липсата на електронна идентичност беше най-скъпата слабост. Квалифицираният електронен подпис съществува от 2001 година, но изисква устройство, софтуер и годишна такса, което го прави непрактичен за домакинство. Без масова идентификация всяка услуга се свежда до изтегляне на формуляр и подписване на хартия. Това обезсмисля и най-добре написаната система. Опитите за издаване на карта с чип се провалиха няколко пъти заради смяна на изпълнители и липса на политическа воля.