Стартъпът не е всяка малка фирма. Малката фирма иска да изкарва прехраната на собственика, а стартъпът иска да намери модел, който расте бързо и може да се копира в други държави. Затова инвеститорите търсят растеж, а не стабилност, и приемат, че повечето опити ще се провалят. В България тази логика дойде с чуждите фондове, а не с местните банки. Инвеститорът приема, че девет от десет опита ще се провалят, и затова търси един, който да покрие загубите.
Условията за стартъпи се подобриха постепенно. Присъединяването към Европейския съюз отвори пазари и улесни плащанията, интернетът стана бърз и евтин, а софтуерните фирми създадоха поколение инженери, които можеха да построят продукт без външна помощ. Примерът на „Телерик“ показа, че е възможно да се продаде компания за стотици милиони, и това промени очакванията.
Първите институции на екосистемата се появиха през 2012 година. Акселераторите даваха малко пари — достатъчно за три месеца работа — но предлагаха ментори, офис и срещи с инвеститори, които иначе не биха обърнали внимание на екип от двама души. Част от финансирането идваше от европейски програми, управлявани през държавен фонд, което породи и първите спорове за прозрачността. Акселераторите се оказаха и училище за инвеститори: хора, които преди това не бяха оценявали компания, се научиха да го правят.