Човек подписва договор за наем и на третата страница спира пред изречение от четири реда, в което няма нито една позната конструкция. Той го прочита два пъти, разбира думите поотделно и не разбира какво означават заедно. После подписва, защото наемодателят чака. Точно тук се вижда двойствеността на юридическия език: той е създаден да бъде точен и в същото време е почти недостъпен за хората, чийто живот урежда. Затова е странно, че същият този човек подписва без въпрос, а после се чувства измамен. Никой не го е измамил — просто не е поискал обяснение, когато е имало време.
Механизмът е в нуждата от еднозначност. Ежедневният език разчита на контекст и на добра воля; в договора няма добра воля, има тълкуване при спор. Затова правният текст използва термини с точно определен обхват, повтаря съществителни вместо местоимения и изрежда изключения. Всяко от тези решения има причина. Проблемът е, че цената им е дължина и тежест, а читателят не е подготвен да плаща тази цена. Поради това правният текст често звучи като превод от друг език, макар да е писан на същия. Той е превод от логика на ежедневието в логика на възможните спорове.
Следващата част е историческа. Юридическият език се е оформял в среда, в която е трябвало да пази решения за собственост и за наследство през поколения. В него има архаични конструкции и формули, които са оцелели не защото са ясни, а защото са били проверени в съда. Промяната им е рискована: едно преформулиране може да отвори врата за различно тълкуване. Ето защо реформата в тази област е бавна и винаги непълна. Поради това реформите в тази област се правят внимателно и често се провалят по средата. Всеки, който е опростявал договор, знае колко лесно се появява нова двусмислица.