Сградата прилича на обърната пирамида от бетон. По фасадата личат ивиците на дъските, в които е бил лят материалът, а ъглите са остри и тежки, без нито една украса. Отпред има широко пространство, което някога е било площад, а днес е паркинг. Вътре — голямо фоайе, стълби, които се виждат, и коридори без картини. Нищо не те кани, но нищо и не те отблъсква специално. Затова и днес тя разделя хората на два лагера още преди да са влезли вътре. Това е брутализъм: материалът е показан такъв, какъвто е, а сградата не се извинява, че съществува.
Естетиката има ясни правила. Бетонът се оставя видим — с отпечатъка от кофража, с леките несъвършенства на ръката. Геометрията е тежка и ясна: големи обеми, конзоли, повторение. Украса няма, защото конструкцията сама е украса. Това е реакция срещу илюзията: вместо да се имитира камък с мазилка, се показва какво всъщност държи сградата. Затова и следите от кофража не се заличават — те са подписът на труда, а не дефект. Оттук и брутализмът е и морална позиция — честност към материала и към начина, по който е направен.
Социалната идея е била силна. Повечето бруталистични сгради са обществени: библиотеки, университети, общини, театри, жилищни комплекси. Те са проектирани с големи общи пространства, за да могат хората да се събират, а не само да минават. В тях има и известна доза оптимизъм: държавата строи нещо трайно за всички, а не само за тези, които могат да си го платят. Поради това и защитата ѝ днес е и защита на идеята, че общите пространства заслужават пари. Ето защо днес защитниците ѝ говорят не само за форма, а за обещание.