Отваряш програма, която ползваш всеки ден, и забелязваш дребен дразнещ дефект. В затворен продукт това е краят: пишеш оплакване, чакаш, получаваш отговор „предадено на екипа“. В отворен продукт можеш да отвориш файла с кода, да намериш реда, да го поправиш и да предложиш промяната. Никой не ти е дал разрешение, защото разрешението вече е дадено — в лиценза. Разликата не е в това колко добри са програмите, а в това кой решава кога една грешка да бъде поправена. Разликата не е в качеството на програмите, а в това кой има право да ги променя, когато не му харесват.
Отвореният код почива на четири свободи, които звучат почти наивно. Свобода да използваш програмата както искаш. Да видиш как е написана. Да я промениш. Да разпространяваш промяната, за да помогнеш на други. Това не е само технически избор, а политически: той казва, че софтуерът е знание, а знанието, което не можеш да провериш, не е твое. Затова лицензът е по-важен от кода. Той определя какво можеш да правиш с кода утре. Той определя дали свободите съществуват в действителност, или само в обещанието.
Защо отвореното е по-сигурно? Аргументът е, че много очи виждат повече грешки от малко. Той е верен, но само донякъде. Очите трябва да гледат. Голяма част от отворения код се използва от милиони, а се чете от шепа хора, защото четенето е скъпо и никой не плаща за него. Ето защо реален ефект има там, където има общност с интерес: криптография, операционни системи, мрежови протоколи. Поради това „отворено“ не значи „сигурно“. То значи „проверимо“, а проверката е отделна работа. Там наистина една грешка се вижда бързо и се поправя още по-бързо.